"Светът през погледа на учените"
доц. д-р Георги Любомиров Илиев
През 1965 г., след дълго търсене на билети, успях да гледам в кино "Култура" документалния филм на Жак Ив Кусто – "Светът на мълчанието". Въпреки, че филмът беше черно бял, бях потресен от видяното и след това с много търсене на билети успях да го гледам още 3 пъти. Този филм беше вече доказал на цял свят, че освен надпреварата в Космоса, предстои да опознаем и подводния свят на Земята. Филмът идваше в комунистическа България с голямо закъснение, но (както по-късно разбрах) у нас имаше вече много добре изградена общност на така наречените „първи водолази“. След „Светът на мълчанието“, придобих първата си страст, която ще ме държи до края на живота. Изнамерих няколко книги на Кусто, Ханс Хас и една великолепна книга на Цончо Родев, Бурдин и д-р Доросиев – „Подводен спорт“ (1962). В тази книга, по изключително увлекателен начин са разгледани проблеми от океанология, физиката, химията, историята, физиологията, патологията на водолазното дело и техниката на слизането под вода. Особено бях впечатлен от пълното техническо описание на дихателния автомат – това устройство, което дава автономност на леководолаза и го отличава от среден водолаз, който винаги е свързан с подаване на въздух от повърхността. Реших, че трябва да си направя акваланг. За целта първо закупих от една заложна къща един развален едностепенен дихателен автомат – „Садала“, произведен от ентусиасти от Бургас и си мислех, че лесно ще го поправя. Вторият по-тежък проблем беше снабдяването с бутилка(и) за сгъстен въздух. По онова време в страната имаще само големи 40/60 литрови бутилки, но частно лице нямаше право да ги притежава. Реших, че ще използвам 3,4 ребра от масивен чугунен радиатор. Баща ми разбра, за моите безумни идеи и за щастие намери най- добрия начин да ме откаже. Вместо да ми се скара и накаже за очевидната самоубийствена глупост, баща ми ме запозна с един от дуаените на подводната медицина в България – д-р Доросиев, на когото аз интусиазирано разказах техническите си „постижения“. Д-р Доросиев изслуша мълчаливо всичко и вероятно е поставил правилната диагноза, че „луд умора няма“. След това се съгласи с мен, че подводните изследвания са едни от най-важните човешки дейности, но преди всичко аз трябва да добия много добра плувна и гмуркаческа подготовка, след това да овладея теоретично и практически леководолазното дело и чак тогава да помисля за някакви по-смислени леководолазни занимания. Като първа стъпка трябваше да се регистрирам в Софийския морски клуб на ДОСО (по късно ОСО).
Така започна всичко с моята първа страст – леководолазната дейност. Питал съм се защо се занимавам с това, след като основните ми професионални интереси са в областта на математиката, възрастта ми е напреднала, а подводната дейност изисква много финанси, време и физически усилия. Мисля, че основната причина е, че винаги съм смятал леководолазната дейност, не само като спорт или приятно хоби, но и като мулти-дисциплинарна наука. Това мое убеждение се затвърди окончателно на един по-късен етап, когато започнах силно да се интересувам от подводна археология. Приятел на баща ми и майка ми беше големия български археолог проф. Бешевлиев и от дете слушах изключителни разговори за хилядолетната история по нашите земи. По-късно, при моите подводни занимания, най-вече при участието ми като член на група „Космос“, имах щастието да работя с Александър Фол, Велизар Велков, Божидар Димитров, Върбинка Найденова, Калин Порожанов и други известни археолози, свързани с подводната археология.
Предоставения снимков материал е от експедиции проведени от НИМ, под ръководството на доц. д-р Иван Христов през 2011 – Созопол и 2012 – крепостта Акра край Черноморец.
